If eyes could speak

If eyes could speak

Mine would tell you

That I’ve been weak

And that I’ve been strong

And that I do things

That are very wrong.

My eyes would tell you

That I love to smile

And that I love to sing

Every once in a while.

If my eyes could talk

They would tell you

Why I walk

Anywhere but here

And whenever I’m away

But I’m always near.

They would also say

That I always see darkness

In my days.

They would

Also let you know

That if I could

I’d tell you what you want to know.

But I can’t do that.

I know it may seem sad

But I’m okay.

I made it through today.

If my eyes spoke

They would show you

How bad that I am broken.

And I can’t lose you.

If you saw into my eyes

Then you’d see into my mind

And see that

I am the one who is blind.

I always look down

Or sometimes around,

Avoiding your stare

And how much I see

That you care.

I’m afraid that if you see my eyes

That you’ll see through

And hear my cries.

I’m scared that you’ll see

That I’m not the girl you thought was me.

Копнеж

Едва ли някой някога те е обичал така,
Едва ли някой е копнял за подобна съдба.
Едва ли някой е желал така любовта...
Едва ли някой е изпитвал подобна красота.

Сякаш купидон ме е прострелял в сърцето,
За да те обичам само теб...
Сякаш ангелче ме милва по лицето,
Когато ти се появиш пред мен.

И преди време те намерих пак,
И ще бъдем заедно, и в тъмно, и в мрак.
Сякаш две изгубени планети ще се слеят пак на пук на своя грях...

Не виждах бъдещето ясно
Щом ти не си в него...
Не чувам пак сърцето ми да бие бясно,
Щом теб те няма тук при мен...

И сякаш обичта към теб ще вечна,
Като детски сън-безпогрешна.
Им когато си далеч от мен,
Слънцето тъгува за луната в своя ден...

Искам да усетя тръпката с теб,
Носеща наслада всеки ден.
Искам винаги да си до мен,
Да те дарявам с обичта си миг след миг...

Любов ли беше

Когато съм вятър. Когато съм лед.
Когато вълни се разбиват в мен.
Когато във мене пеперуди бушуват.
Тогава не мога без теб.

Когато съм небе. Без край и без дъно.
Когато си тръгвам в пет.
Когато съм празна, когато съм тъжна...
Тогава не мога без теб.

И не, че... И не че си прося любов.
За усмивки. За щастие.Не.
Аз мога без слънце. Аз мога без лед.
Аз просто.. Не мога без теб.

Не беше сън. Не.
Не беше и тъжно дете.
Не беше и капка от сутрешната роса,
А беше бистра и чиста сълза.
Не беше болка, не беше тъга,
А беше липса и самота...
Любов ли не беше, истинска и споделена...
От сърцето ми- сътворена,
Вечна, неограничена.
Но има истина една,
Без теб не можех, не мога и сега.
И никога не ще мога, това е съдба.

Ангелче крилато

Когато слънцето докосне пак земята,
се разтварят небесата.
И слиза тук при мен ангелче крилато,
сладко, миличко и нежновато.

И докосне ли ме пак, това ангелче крилато,
тръпки ме побиват и усмивки засияват.
Сякаш клонче от красивото мупкато
ме погалва нежно по лицето.

Но оказа се веднъж,
че в пролетния дъжд,
когато слънцето решило да поспи,
ангелчето мое всъщност беше ТИ!

Есе на тема: „Любовта’’

„За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла ”

Няма по-прекрасно и истинско чувство на света от любовта. Както се казва: любовта е второто Слънце на света. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост. Любовта не завижда. Не се превъзнася. Не се гордее. Не безчинства. Не дири своето. Не се сърди, зло не мисли. На неправдата не се радва, а се радва на истината. Всичко извинява и на всичко вярва. На всичко се надява и всичко претърпява. Истинската любов никога не изчезва, никога не се променя и не се изпарява с времето. Любовта е дар от Бога. Неповторимо чувство на обич между две същества.

„За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла”- какво ли означава това изречение? Изпитвали ли сте такова чувство? Да си готов на всичко, дори и на невъзможното в името на обекта на любовта ти. Безстрашно да се изправиш лице в лице със смъртта само и само да останеш завинаги с човека на сърцето си. Смъртта на двама млади, чрез любовта им става път към безсмъртието на душите им. Никакви препятствия не са способни да уплашат две обичащи души. Обичаш ли някого от все сърце, значи ти вярваш, че ще сте заедно и в рая, че нищо, дори и смъртта няма да ви раздели. Това е любовта - безкористно, изпепеляващо, жадувано, извънземно, болезнено, свято, всеотдайно, божествено чувство на близост между две влюбени души.

Любовта не може да се опише, както не може да се опише слънчевата светлина или красотата на звездното небе. Когато човек обича е като птица в простора, защото любовта дава криле. Да живееш, заради човека, когото обичаш означава да не мислиш за себе си и животът ти да е отдаден на него/нея. Именно за това съществуването ти губи смисъл, когато си далеч от слънцето в живота ти. Любовта прави чудеса с живота на хората, но и ги погубва. Хората се раждат от любов и за любов. Това е нещото, което ни свързва, но сме различни сами по себе си. И всеки скита по света, с надеждата да срещне любовта и да й се отдаде. И когато намери сродна душа, сърцата им се сливат и не могат едно без друго. Стават зависими и нищо не може да ги раздели, дори и лицето на смъртта.

Онази убийствена любов, която те кара да потръпваш само при една мисъл за даден човек, онази любов, при която пеперудите не спират да пърхат с малките си копринени крилца в корема ти. Онази любов, която те подтиква да правиш всичко за един човек, дори повече от това, което би направил за себе си. Онази любов, която изпепелява докрай егоизма ти и прави Другия най-важен. Същата онази любов, която успява някак си да те накара да се усмихваш безпричинно на света постоянно и непрекъснато. Онази любов, която те дарява с радост и щастие без дори да знаеш защо... Тази любов просто идва от нищото и те връхлита тогава, когато най-малко си я очаквал, преобръща целия ти свят и те кара да се замислиш дали да не преобърнеш живота си в името на точно тази любов, да тръгнеш след нея, където и да е, просто да я последваш там, където е необходимо и без да се замислиш, дори за миг, да зарежеш всичко и всички заради тази любов. Тази любов - истинската, искрена и чиста любов е като определен вид наркотик, без който не можеш да живееш нормално и искаш всеки ден да го приемаш и не можеш да се откажеш. А и защо трябва да се отказваш от нещо толкова прекрасно? Защо трябва да те е страх и да не признаеш пред самия себе си, че любовта съществува и че се случва на теб? Защо просто не отвориш сърцето си и не се насладиш на сладостта на тази любов? Обичай и бъди обичан, ревнувай и бъди ревнуван - това значи, че съществуваш и че си уникален. Намерил си тази любов или пък тя е намерила теб...? Когато тази любов те сполети не трябва да я пускаш просто така да отлети, не се знае дали и кога ще те споходи пак. Усмихни се, приеми я, наслади й се максимално. Опитай се да я задържиш завинаги, повярвай в нея и никога не я отхвърляй, защото именно тази любов е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. А щом се случва, значи някой, някъде ти праща този прекрасен подарък - любовта и той е именно за теб. Ако се откажеш с лека ръка от нея и тя си замине плачеща и наранена, оставаш сам, загледан след нея, и чак тогава осъзнаваш какво си изгубил и колко много ще ти липсва, ще поискаш да я върнеш, ще ти бъде мъчно и тъжно и сам няма да намираш отговор на въпроса „Защо я пуснах, след като я искам при мен?”. И ако имаш късмет тази любов би се върнала при теб, макар че би било малко вероятно. Затова не се отказвай! Изживей тази любов все едно ти е първата и последната, защото това е най-хубавия подарък, който Съдбата е изпратила за теб! Недей да се отказваш от неповторимото чувство да обичаш и да бъдеш обичан, защото сториш ли го никога повече не би могъл да се върнеш назад!. Любовта е дрога и алкохол, които те карат да летиш из небето и да ходиш като замаян по земята! Могат да те накарат да се погубиш в името на вечната любов и да няма миг живот за теб, без твоето съкровище. Обичаш ли някого истински смъртта не е пречка да продължите пътя си заедно и в рая. Да обичаш някого и да бъдеш обичан истински от някой означава, че живееш пълноценно!

Пламък от свещта на любовта

                  

            Чувах стъпките след мен в нощта,

            Обърнах се и някой ме хвана с топлата си ръка.

            Нима изгаснал бе пламъкът от свещта,
            Нима не бях вече пак сама?

 

            Чувствах се сякаш съм в плен,

            Не виждах кой беше до мен.

            Чувствах, че сърцето ти тупти,

            Но все така и не разбирах кой си ти.

            И пак отново в нощта заблестя една сълза,

            Сълза безсилна,сълза на болка и тъга.

            Тъга и не разбра, че ми липсваше отново ти,

            Че сърцето ми „обичам те” с нежен глас шепти.

            Спомените ни тайно ме отвличат всяка вечер,

            И оставят пак по залеза следи,

            Как исках този сън да бъде вечен,

            Споделени мигове на две обичащи се души.
 

            Като бавно догаряща свещ бе обичта ти към мен,

            Но веднъж я запалих така, че вечно да гори…

            И посях в тебе аз една мечта,

            Роди се тя и в твоите очи.
 

            И от тогава мигът, прекаран с теб е вечност,

            Да изчезне обичта ми е пълна безнадежност.

            Аз нямам вина, нито ти,

            Че се сбъднаха всички наши мечти!
 

Нощна приказка за едно голямо приятелство

 Снощи, до късно споделях мечтите си на звездите по небето. А те блещукаха нежно и трептяха. Бях отнесена. Мислите ми бяха отвеяни от топлия вятър, които разрошваше косата ми. Някъде се чуваше лай на кучета. Беше тихо, но не и в съзнанието ми... Звездите продължаваха да трепкат над главата ми сякаш ми разказваха тяхната приказка. Но те се чувстваха самотни, защото я нямаше тяхната голяма, възхитителна сестричка. И изведнъж, зад един мрачен облак се подаде Луната. Беше отслабнала, изстрадалалият й сърп беше кратък.
Затворих очи и си представих как съм седнала на ръба на "Кралицата на нощта" и с копринена въдица ловя звезди... Луната нежно ме побутна и аз отворих очи. Тя започна да ми разказва приказка с нежния си глас...
"Преди много, много години, когато тя била още дете. Във вселената съществували само баща й-Слънцето и майка й-Земята. Самотна Луната прекарвала всяка нощ е сълзи и всеки ден се криела от погледите на баща й и майка й, защото непрестанно й се карали. Милата "Кралица на нощта" не знаела как ще живее така и започнала да се отчайва. Съдбата видяла мъките й и решила да й помогне. На нощното небе се появили безброй звездици. Луната ги заобичала, те нея също. Тя се превърнала в тяхна най-добра приятелка. Малките звездички избавили Месечинката от всичките й мъки."-Кралицата замлъкна. Аз я гледах с насълзени очи и умиление. Тя ме попита дали се досещам какво следва по-нататък. Аз кимнах. Много добре разбирах смисъла на всичко това... Когато си в труден период откриваш незаменими приятели, които те обикват повече от всичко, но настъпва един момент, когато... 
"Когато в живота ти идва някой, който наистина го променя..." -Луната, сякаш прочела мислите ми, продължи...
"След години голяма дружба с безкрайните звезди, една от тях станала по-специална за "Кралицата на нощта". Полярната звезда спечелила напълно сърцето на Луната. Тя беше някак различна. Зорницата бе първата, която даваше съвети на Месечинката, всеки техен миг заедно бил сякаш две ангелчета се събират. Двете станали много повече от истински приятелки, станали сестри, не по кръв, а по душа. Но всяка една от тях притежавало нещо, което ги свързвало. "Луната ми се усмихна и каза: "Не мога да си представя живота без моята по-малка сестричка." 

Аз се разплаках, прегърнах плюшеното си мече, а Месечинката ме заведе до нас, намигна ми и се скри някъде. Аз се сгуших под завивките и се замислих, че моята по-голяма сестричка е всичко, от което имах нужда. Имах много приятели, но тя ми бе повече от просто най-добра приятелка. Станахме близки внезапно, но не мога да си представя живота си без тя да е част от него... 
    

Аз и ти

 
Аз и ти сме цял кошмар,
аз и ти горим в пожар.
Аз и ти се допълваме взаимно,
аз и ти се жадуваме интимно.

Аз и ти изгаряме един за друг,
аз и ти се държиме за ръце в юмрук.
Аз сънувам и мечтая теб,
аз целувам твоите устни като лед.
 
Ти копнееш за моите очи,
които те изгарят като падащи звезди.
Аз и ти до края на нощта,
аз и ти отвъд и вечността.

И след месец, и след два,
когато отлетя нашата искра.
Се изгуби любовта,
някъде в крайността.

И с болка, и сълзи,
време бе сърцето ми да изтрещи.
Сбогом за последен път да изкрещи.
Всеки сам, по пътя си да повърви.

Не усетих вече топлината на нашите тела,
мислещи едно за друго завинаги в нощта.
Не усетих вече близостта на нашата съдба,
не почувствах любовта, и горещата мълва.

Поглед към света

Погледни изгрева и ми кажи,

замисли се, но недей лъжи.

Какво изпитваш щом си с мен,

мога ли да озаря аз твоя ден?

 

Погледни звездите и ми сподели,

защо ли Бог ме сътвори?

За да те дарявам с обичта си всеки ден,

за да бъда всеки миг със теб, момент споделен?

 

Сълзите ми в усмивки ти превръщаш,

животът ми напълно преобръщаш.

Сякаш съм в рая, когато ме прегръщаш.

Сякаш светът, за да бъдем заедно е сътворен.

Видя ли падаща звезда?

Събуди ли се в теб искра?

Как се спуска по безкрайното небе,

а любовта в сърцето ти снове.

Видя ли залеза прекрасен и

как слънцето се скри зад планината?

Настъпи пак мракът най-ужасен,

но луната се показа върху долината.

 

И тогава ти се появи над мен,

за да бъде всеки ден необикновен.

И полетяхме заедно към небесата,

към света на чудесата.

 

И тогава проумях,

вечната ни обич аз съзрях.

И ти казах: „Ти ръката ми хвани,

и с мене полети към бъдещите дни…”