Обратима ли е стрелата на времето ?

       Есе, с което участвах в конкурс.    

  Понякога в живота ни идва един момент, в който започваме да се питаме за времето и за неговото място в нашия свят. Най-често с мъка и тъга се връщаме назад, желаейки да променим съдбата си.
            Безмилостното отброяване на часовника може да бъде най-добрият ни приятел и най-лошият ни враг. То не ни чака. Минава твърде неусетно и обръщайки се назад, осъзнаваме колко сме различни. Но то лекува всяка рана, обгрижва я докато вече не я усещаме, всичко това с цената на забравени моменти през далечни години.            Бавното и мъчително тиктакане е като любовта. Не го виждаме, но усещаме присъствието му, можем да почувстваме влиянието му върху нас. То е безкраен океан за тези, които дръзват да опитват нови неща, да покоряват нови хоризонти. Отсявайки значимото в живота, разбираме, че най-същественото е паметта, която съхранява най-съкровените ни спомени за дома, семейството, близките и приятелите! Благодарение на възможността да пазим най-топлите си моменти нежност, остаряваме външно, но запазваме красотата и уникалността на вътрешния ни свят.Питате ме дали времето и отровната му стрела могат да бъдат обратими?! Аз имам категоричен отговор за вас. Твърдо подкрепям теорията, че то не ни позволява да се връщаме назад и да поправяме грешките си. Може би хората страдат от това, че не разбират времето, че късно проумяват някои истини и не сме предразположени да се учим от чуждите грешки. Като млади и инатливи, никога не бихме приели съвет от по-възрастен. Напротив ние трябва да изпитаме болката на свой гръб и чак тогава евентуално бихме се поучили от нея. Често се заблуждаваме, че няма да бъдем щастливи ако не сме навсякъде, не опитаме от всичките възможности, които земята ни поднася и не бъдем като останалите. Ние живеем с мисълта, че душата и тялото ни винаги вървят ръка за ръка. Но в крайна сметка в нашия свят всичко е подвластно на периодизацията и краткотрайността и не се ли научим да живеем с тях, значи през цялото си съществуване ще патим.            Времето, видяно през моите очи, се явява като вълшебен император на всичко материално и душевно. Той, разхождайки се из своята кипяща от оживление градина, когато среща случайни минувачи, им навява спомени за изминали моменти, но тактично не им позволява да се гмурнат в тях и да променят вече отредената им съдба.            Магическият всевластник не обича да чака. Вчерашният ден е минало, останало в историята. Утрешният е тайна. Днешният ден е подарък, на който трябва да се насладим пълноценно, за да оставим своята малка диря, своята звездичка в небосклона, която грее ярко над градината на живота на вълшебния император. В нея ние сме постигнатите си мечти и собствените си идеали. Там е и нашата съвест, която ни прави равносметка на всичко постигнато и пропиляно досега. И понякога, дори и да сме загубили каквато и да било надежда, ние отиваме в това магично място и намираме така желаната енергия да продължим по пътя си. Преобразяваме нашия сив и скучен свят в най-милия ни стар спомен, но и в  най-амбициозния ни и смел блян, отправен към бъдещето.            Богатството на триадата минало-настояще-бъдеще е най-уникалната магия и най-всемогъщият дар на природата. Неосъзнатата от човека най-голяма сила. То е наше, а тайната на цялостното ни съществуване се крие в това как да не го изгубим, как да го запазим. Могъществото му се спотайва в  нас. То ни е обладало. Превзело е мислите ни, вселило се е в сърцата и душите ни. Понякога е много трудно да го съхраним и задържим задълго в паметта си, защото то е свързано с болезнени частици от миналото, но все пак е най-изразителният белег на вековете. Вместо обаче да го определяме като наш враг, ние по-скоро трябва да му направим място до себе си в магичната градина, за да бъде наш съюзник и в най-тежкото бреме. Казват, че човешкият живот е плетеница от късмет, хиляди вероятности и една-единствена истина. Тя се крие в самите нас.            Времето не се отказва от тежката си дума, но затова съществуваме ние. За да променяме и предопределяме съдбата си. Възможностите са хиляди, но какво ще се случи зависи само от отровно необратимата стрела на времето. А какво би станало ако него го нямаше? Нямаше да порастваме, нямаше да тръпнем в очакване на бъдещето. Нямаше да разбираме тайните му и напътствията му. За едни то е в излишък, на други пък никога не им стига. Истината е, че времето няма мярка. То трябва да бъде използвано възможно най-пълноценно, в целия му блясък и красота. Да си мъдър означава да си в синхрон с времето.            Годините в пясъчния часовник са една нищожна част от всичко, което ни предстои. Не е важно дали си тийнейджър като мен, родител или самотник, пеленаче или старец. Единственото, което оставя следи след нас, са онези мигове, които помним, онези, които светят на небосклона над градината на императора под формата на ярки звездички!