Помниш ли ме ?

- Помниш ли ме? - попитала Сянката. - Преди време бяхме най-добри приятелки. Бяхме като човека и отражението му в огледалото. Толкова близки. Споделяхме един и същи сюжет, както Малкият принц разказва на своята единствена роза. А помниш ли всяка експлозия на емоциите? Така както вълните бясно, но някак нежно се разбиват в пясъка на плажа. Помниш ли болката, носеща тъга, когато се отдалечаваме. Помниш ли онези моменти, когато плакахме с часове. Не ми казвай, че си ги забравила. Не ми казвай нищо, което вече знам, но ми се иска да го пренебрегна. Покажи ми пътя, покажи ми как да избягам от действителността. Дай ми насока, както винаги си правила. Защо спря да се държиш като по-голямата ми сестричка. Живота ми стана кочина откакто ти избяга от реалността без мен. Помниш ли, когато се смеехме до припадък, помниш ли най-хубавите ни дни, прекарани заедно. Най-хубавите моменти в нашето приятелство? Забравила си ги нали? Защото сама поиска да избягаш от тях. Взе коректора от стария хипстър несесер и заличи всички спомени. Станаха бели петна насред всички други емоции и чувства, които изведнъж замениха всички обещания. Всяка вечер седя на терасата и чакам. Чакам да дойде луната и да ми разкаже нейната история с подобен сюжет и еднакви емоции. Ами ти? Ти кого чакаш? Няма как да изтриеш изтритото. Няма как да създадеш собствено отражение на вече отразената действителност. Защо изобщо опитваш? Не са измислили още средство, което да заличава коректора, което да връща забравеното. Няма лек срещу умишлената амнезия. И макар и да няма връщане назад, аз все още вървя по облачетата- нашите спомени и си припомням всичко. Защото аз нямам коректор. Или просто не искам да го използвам.

Сянката стана, преоблече се като красив ангел и се погледна в огледалото. Имаше вид на съкрушен ангел, такъв какъвто никога никой не беше виждал. Имаше кестенява къдрава коса, тъмно кафяви, почти черни на моменти тъжни и самотни очи, увехнала усмивка и бледо изражение. Но това беше действителността, от която сянката не искаше да бяга. Защото обичаше спомените повече отколкото себе си. Нали за това я наричаха Сянката. След като видя своето отражение тя започна своето пътешествия из миналото и едва ли скоро щяхме да я видим при нас в истинския й вид. Щастливо 16-годишно момиче.