Съчинение
22ри
Декември- началото на астрономическата зима. Началото на мъчението за
възрастните и забавлението в снега за децата. Няма само хубави моменти в
реалния свят, в който живеем. Красивата бяла зима може да бъде студен и
мразовит ад за някои. Замислете се за всички тези, които макар и да крадат, да
имат неприятна миризма и се ровят по кофите за боклук с часове, и те са хора
като нас. И те си имат някъде свои майки и бащи и те имат сърце, с което могат
да обичат. Помислете за тези, които не правят всичко това, а изкарват пари за
едно коматче хляб и за чифт парцаливи обуща, мръзнейки по цял ден навън на
студа и свирейки тъжни, сърцераздирателни песни от ранна сутрин до късна вечер. Ами децата?!? И те имат
моменти, и на радост, и на тъга през зимата. Радвайки се с широки усмивки на
пухкавия сняг и мръзнейки по цял ден навън на студа.. Но на съвременните деца
не им пука за някои техни връстници, които спят на открито на снега, облечени в
тънки дрипи и обути в разкъсани стари обувки. Повечето хора, и големи, и малки
не обръщат внимание на красотата и същевременно нещастието на бяла София.
Един
ден минавайки по маршрута си към училище забелязах как хората разминават един
възрастен мъж, свирещ на акордеон и винаги, когато го виждах в очите му
бляскаше едно пламъче… Пламъче на надеждата и вяра в доброто и в чудесата. Този
човек свиреше толкова прекрасно, че винаги, когато минавах покрай него аз се
заслушвах в мелодиите му е те ме пренасяха в един по-различен свят за живеене.
Свят, в който има място за всичко и
всеки, от малка мравка до някой столетник.Свят, където всеки бива обичан,
всички си имат доверие. Място, където всеки знае, че най-важното в живота е не
това, което имаш, а хората, които са до теб. Там, където никой не се сравнява с
другите, защото знае, че винаги ще има по-добри и по-лоши от него.Свят, където
всички умеят да прощават и знаят, че са необходими само няколко секунди, за да
отворят дълбоки рани у хората и после години, за да се забравят, а някои се
помнят вечно… Впечатляващото бе, че дори някой да се чувства тъжен, никога не
би натъжил и другите около себе си. Знаят, че големите мечти не изискват големи
крила, а меко приземяване. И всеки цени истинските си приятели, защото те са
рядкост, когато имаш такъв-това е голямо богатство. Свят, в които всички са
истински щастливи, защото знаят,че истинското щастие не се състои в това да
постигнат целите си, а да са доволни от постигнатото досега и да се стремят още
по-високо. Място, където всеки, макар и да си мисли, че няма какво да даде,
когато негов приятел плаче, може да намери сили да намали болката…
Именно в такъв свят най-смелите
мечтатели си представят, че живеят. Ето такъв мечтател беше и “Градският акордеонист”- както аз наричах стария беден музикант. Сякаш аз му
носех надежда, защото всеки път, когато минавах покрай него очите му светваха и
в тях заблестяваха няколко сълзи.
Един
ден аз реших да го поразпитам малко за младините му, защото ми се струваше, че
е имал интересно минало. Личеше си, че се беше случило нещо, за което не искаше
да си спомня. Нещо, за което никой не знаеше… Уверих го, че ще му стане
по-добре ако сподели мъките си с някой. Той ме погледна с дълбоките си, тъжни,
сини очи, замисли се и се усмихна тайнствено.
Изведнъж
се чу силен трясък и почти до нас се врязаха една в друга две коли. Музикантът до мен
потръпна. Зимата носеше прекалено много нещастие и сълзи със себе си. Пътят бе
замръзнал, а двата автомобила не бяха могли да вземат завоя.
При вида на смачканите автомобили аз
затворих очи а тe се напълниха със сълзи. Сълзите бяха нещото, което сърцето ми
не можеше да каже, почувства или разбере…
Когато
се опомних около нас хвърчаха полицаи, линейки и разтревожени минувачи.
Оставаше ни само едно. Старият уличен музикант ме поведе към най-близката
църква. Сигурно сме стояли с часове с запалени свещи в ръцете, молейки се за
живота на пострадалите. Седнал до мен възрастният мъж се загледа в една от
иконите на Христос и бавно заговори. Като млад той бил музикант в Германия и то
един от най-заслужилите български пианисти в чужбина. Случило се обаче една
зима, преди да изнесе един от най-важните си концерти в кариерата си .. Получил
вест от сина си, че е тежко болен. Концертът бил отложен, а нашият музикант пътувал
3 дни с автобус до България.. Било Бъдни вечер, а пианистът пристигнал в
болницата и след половин час мъчително чакане за вест от сина му, новините били
трагични…
Старецът млъкна, а очите му се затвориха… Още
на 40 годишна възраст той беше загубил детето си. Кариерата му приключила, а
той вече не докоснал и пиано. Аз се зачудих защо е продължил да свири на акордеон,
като уличен музикант. Точно една Коледа, когато бил на път да се откаже от
живота той намерил пред дома си едно момиченце на около една годинка, увито в
парцали. Старецът му спасил живота и от тогава заживели заедно. Единствената
радост в живота след смъртта на сина му,
малкото момиченце, което отраснало под звуците на стария акордеон. Пораснало
вече, момичето го напуснало и повече никой нито чул за нея нито я видял. А
УЛИЧНИЯТ МУЗИКАНТ И ДО ДЕН ДНЕШЕН ПРОДЪЛЖАВА ДА СВИРИ НА СВОЯ АКОРДЕОН И ТАКА
СИ ИЗКАРВА ПРЕХРАНАТА. АКОРДЕОНЪТ СЕ ПРЕВЪРНАЛ В НЕГОВ НАЧИН НА ЖИВОТ…
