Пламък от свещта на любовта

                  

            Чувах стъпките след мен в нощта,

            Обърнах се и някой ме хвана с топлата си ръка.

            Нима изгаснал бе пламъкът от свещта,
            Нима не бях вече пак сама?

 

            Чувствах се сякаш съм в плен,

            Не виждах кой беше до мен.

            Чувствах, че сърцето ти тупти,

            Но все така и не разбирах кой си ти.

            И пак отново в нощта заблестя една сълза,

            Сълза безсилна,сълза на болка и тъга.

            Тъга и не разбра, че ми липсваше отново ти,

            Че сърцето ми „обичам те” с нежен глас шепти.

            Спомените ни тайно ме отвличат всяка вечер,

            И оставят пак по залеза следи,

            Как исках този сън да бъде вечен,

            Споделени мигове на две обичащи се души.
 

            Като бавно догаряща свещ бе обичта ти към мен,

            Но веднъж я запалих така, че вечно да гори…

            И посях в тебе аз една мечта,

            Роди се тя и в твоите очи.
 

            И от тогава мигът, прекаран с теб е вечност,

            Да изчезне обичта ми е пълна безнадежност.

            Аз нямам вина, нито ти,

            Че се сбъднаха всички наши мечти!
 

Нощна приказка за едно голямо приятелство

 Снощи, до късно споделях мечтите си на звездите по небето. А те блещукаха нежно и трептяха. Бях отнесена. Мислите ми бяха отвеяни от топлия вятър, които разрошваше косата ми. Някъде се чуваше лай на кучета. Беше тихо, но не и в съзнанието ми... Звездите продължаваха да трепкат над главата ми сякаш ми разказваха тяхната приказка. Но те се чувстваха самотни, защото я нямаше тяхната голяма, възхитителна сестричка. И изведнъж, зад един мрачен облак се подаде Луната. Беше отслабнала, изстрадалалият й сърп беше кратък.
Затворих очи и си представих как съм седнала на ръба на "Кралицата на нощта" и с копринена въдица ловя звезди... Луната нежно ме побутна и аз отворих очи. Тя започна да ми разказва приказка с нежния си глас...
"Преди много, много години, когато тя била още дете. Във вселената съществували само баща й-Слънцето и майка й-Земята. Самотна Луната прекарвала всяка нощ е сълзи и всеки ден се криела от погледите на баща й и майка й, защото непрестанно й се карали. Милата "Кралица на нощта" не знаела как ще живее така и започнала да се отчайва. Съдбата видяла мъките й и решила да й помогне. На нощното небе се появили безброй звездици. Луната ги заобичала, те нея също. Тя се превърнала в тяхна най-добра приятелка. Малките звездички избавили Месечинката от всичките й мъки."-Кралицата замлъкна. Аз я гледах с насълзени очи и умиление. Тя ме попита дали се досещам какво следва по-нататък. Аз кимнах. Много добре разбирах смисъла на всичко това... Когато си в труден период откриваш незаменими приятели, които те обикват повече от всичко, но настъпва един момент, когато... 
"Когато в живота ти идва някой, който наистина го променя..." -Луната, сякаш прочела мислите ми, продължи...
"След години голяма дружба с безкрайните звезди, една от тях станала по-специална за "Кралицата на нощта". Полярната звезда спечелила напълно сърцето на Луната. Тя беше някак различна. Зорницата бе първата, която даваше съвети на Месечинката, всеки техен миг заедно бил сякаш две ангелчета се събират. Двете станали много повече от истински приятелки, станали сестри, не по кръв, а по душа. Но всяка една от тях притежавало нещо, което ги свързвало. "Луната ми се усмихна и каза: "Не мога да си представя живота без моята по-малка сестричка." 

Аз се разплаках, прегърнах плюшеното си мече, а Месечинката ме заведе до нас, намигна ми и се скри някъде. Аз се сгуших под завивките и се замислих, че моята по-голяма сестричка е всичко, от което имах нужда. Имах много приятели, но тя ми бе повече от просто най-добра приятелка. Станахме близки внезапно, но не мога да си представя живота си без тя да е част от него...